Преди много еони и измерения, някъде там, в детството ми, се случи нещо, което може би никога няма да мога да си обясня и преведа на "нормален" език.

И така, по онова време от около година живеехме в едно малко градче - родителите ми често сменяха местожителството си и за моите единадесет години вече бях живяла на най-разнообразни места - от многомилионни метрополии до забравени от Бога, неелектрифицирани селца. Сега, припомняйки си следващите събития, ми се струва особен и фактът, че бях на 11 години. На пръв поглед - нищо особено, число като всички други. Но аз го разглеждам като "Числото на Майстора" и се изкушавам да си мисля, съвсем неадекватно, че случките са били нещо като изпит за мен, изпит в някакво майсторство, което все още не съм идентифицирала, макар да съм вече на четиридесет.... Може и никога да не успея да го "идентифицирам", т.е. пряко казано - да направя същ-ността му. Някои неща нямат аналогии, подобия и прочие - те или се "прихващат" моментално, от нищото, или никога не можеш да ги „хванеш”.

Малкото градче бе много интересно, забавно и магическо. Разбира се, сега не би ми се сторило такова, със сигурност. Децата имат един особен орган за възприятие, който е безпогрешен в усещанията си, но за жалост при възрастните изчезва. Не че и при децата го има материално, то затова и науката не го е описала в учебниците по анатомия и физиология, пък и на други места. Но в учебниците не са описани и "духът", и "животът", и други някои работи, които също се водят нематериални, по неизвестни причини. Както и да е...

В градчето, в голяма, стара къща, разположена на главния площад, живееше странна бабичка. Може би такива баби в големи къщи има във всяко такова градче, не знам. Тогава също не знаех, а и никак не ме интересуваха другите градчета. Тази странна бабичка, разбира се, излизаше много рядко. В случаите, когато я виждахме навън, ние, сюрията дечурлига, изпитвахме неистово желание да тръгнем след нея по начина, по който децата следваха Малкия Мук в едноименната приказка. Аз даже, колчем я видех, си припявах нетърпеливо наум:

Малък Мук, Малък Мук,

ти живееш в дом голям

и излизаш вън от там

всеки месец по веднъж.

Само че ни беше страх да го правим - бабата бе заобиколена от ореол на мистерия и страховитости и не искахме да рискуваме да бъдем превърнати в жаби или нещо подобно.

Аз, разбира се, почти не вярвах на слуховете, които се ширеха из градчето за бабата. Изобщо, и като дете си бях досущ възрастен - пълен скептик и агностик - нищо че тези термини тогава ми бяха напълно неизвестни. Най-фрапиращото от суеверията беше, че влизането в градината на къщата се смяташе за изключително опасно. Хората разправяха, че влезлите по една или друга причина в прокълнатия двор после неизменно полудявали. Не се било случвало често, но малкото, известни от близо шейсет години случки, били показателни.

Въпреки страховитите слухове, какво по-привлекателно за едно дете от такъв вид тайни? Те трябваше да бъдат разрешени! Хайде, самата баба беше невъзможно да бъде разгадана, но градината... Тя ни зовеше. Мен и двама близки приятели на моята възраст.

Още през февруари започнахме плановете за "великото градинско влизане". В момент на проблясък (поне така си мислех), получих убеждение, че "входът" задължително трябваше да се осъществи "когато зреят черниците". Тоест, имахме време до юни, а това за деца се равнява на няколко века - можехме да изпипаме всичко и да подсигурим безопасността си така, че да излезем невредими от опасната градина. А и влизането нямаше да бъде лесно - чисто технически. Целият двор на къщата бе разположен зад нея - фасадата й граничеше пряко с улицата и заемаше цялото лице. От другите страни бе заобиколен от над двуметров дебел каменен зид, около който нямаше нито едно дърво наблизо, та човек да се качи и да може поне да погледне вътре. Странно беше и друго - макар наоколо да имаше и други къщи, и то дву- и триетажни - от никоя не можеше да се види какво имаше в двора - нито от прозорците, нито от терасите, дори не и от покривите им. Това, то се знае, го бяхме проверили. Съжалявахме, че нямахме въртолет, и че не можехме да се вдигнем поне с делтаплан, за да можем да прелетим над този тайнствен двор и да видим поне отгоре какво, аджеба, имаше там.

Все едно, постепенно избистрихме как и кога щяхме да влезем. Любимите ни по онова време пиратски книги си казаха думата. И вместо да ползваме обикновена преносима стълба - тя и не можеше да бъде така лесно пренесена, без да бъдеш видян поне от една любопитна съседка, - щяхме да превземем градината на абордаж, с въжета и куки. Доста време тренирахме това упражнение на други удобни и невидими за възрастните зидове. Имахме, разбира се, и много колебания, спорове, караници, съмнения и пререкания. Най-важното измежду тях бе как да наречем своеобразното си сдружение. Имената и на трима ни започваха с "М": аз - Марта, Мирослав и Младен. Близко до ума беше, че се нарекохме "МММ", но споровете се водеха около това, чие "М" е първо, второ и трето. По едно време постигнахме съгласие - според следваната стриктно от нас детско-магическа традиция, не бе добре "врагът" да знае името ти. Досещайки се, че всеки би отгатнал как се казва нашата съвкупност, преценихме, че ако врагът не знае кое "М" чие е, той всъщност нищо няма да знае и така няма да може да ни завладее. И се успокоихме - щом дори самите ние не знаехме, как можеше врагът да узнае? Нямаше как... Бяхме горди с това си постижение!

Друг голям спор бе дали да носим и ползваме фенери по време на "входа" - той щеше да бъде през нощта, това, последното, бе прието на момента, то се знае. Опасявахме се, че без светлина нямаше да видим нищичко, т.е. влизането ни в лелеяната градина щеше да се окаже напълно безсмислено (ако не се случеше нещо опасно и непредвидено, разбира се). От друга страна осъзнавахме, че фенерите щяха да издадат моментално неправомерното ни присъствие там - и можехме да пострадаме. Колкото не вярвахме реално, че би могло да ни се случи нещо "свръхестествено", толкова бяхме убедени, че бабата можеше да помисли, че в двора са влезли крадци, и да викне органите на реда. Които, може би, все щяха да успеят да хванат някой от нас - тогава изключването от училище не ни мърдаше. Затова решихме да направим акцията в някоя подходяща лунна нощ - фенери нямаше да се ползват. Това, от своя страна, ни изкуши да започнем да тренираме нощно виждане. Колко му беше! Още повече, че и един от ЖулВерновите герои го можеше, тоест, това бе нещо съвсем в реда на нещата, тривиалност и подробност...

И набелязаната лунна нощ в началото на юни, а и на ваканцията, най-сетне дойде. Според "традицията" бе ясно, че точно в полунощ трябваше да сме стъпили на "вражеска земя".

И стъпихме. Не беше трудно, след толкова тренировки. Къщата бе тъмна, нито един от прозорците не светеше. Луната грееше силно. Градината... Нищо особено. Доколкото можеше да се види на лунната светлина - добре поддържана и древна. Стари дървета, май повечето овощки, ниско окосена трева, хубави пътечки от камъчета. Декоративни храсти, рози. Рози. Рози. Рози... Да! Това беше. Макар на всички да е ясно, че юнските вечери са всъщност розови нощи, изцяло пропити в розов аромат, тук, в тази градина, ароматът бе много по-силен от другаде. И докато си го шепнехме това в тъмното, и моите приятели излъчваха огромно разочарование (направо го усещах осезаемо), нещо като: "егати! от това ли са полудели идиотите? от розите?! голяма прецаквация!", изведнъж розовият аромат изчезна. Нямахме време да го осмислим, защото моментално налетяхме на силната миризма на босилек. Интензивна като розовата, дори още повече.

Босилек, босилек, босилек... Сега всичко наоколо бе само босилек. Ароматът ставаше все по-интензивен и по-интензивен. Въздухът някак се сгъсти. Хванахме се машинално за ръце. Сдобих усещането, че въздухът започва да става твърд - напредвахме с огромни усилия. Нещо ставаше. Някъде там, бегло, на мястото, с което усещах чувствата на околните, нещо ми каза, че няма и помен от осезаемото разочарование на приятелите ми. В един момент босилековата миризма сякаш се превърна в стена! Да, пред нас, на пътечката, имаше невидима стена, която ни спираше и не ни пускаше нататък! Пуснахме си ръцете и започнахме да опипваме невидимото препятствие, споглеждайки се развълнувано. В мига, в който и тримата решихме да се отклоним встрани, за да видим дали и там има "стена", сякаш нещо се отвори в невидимата твърдина пред нас... Нямах време дори да помисля "портал!" - бяхме засмукани в неизвестна посока. Вихър! Страх! Всъщност, нямах време и за страх. Просто съзнанието ми отбеляза, че вече знам какво е да си понесен от вихър. Не помня колко време трая това - може да е било много, може и малко. В един момент усетих, че нещо ме подхвърля и паднах леко на гърба си. Вече можех да виждам! Приятелите ми също паднаха около мен. Бяхме се озовали на някакво съвсем непознато място. Беше ден!

- Я виж ти! Посетители! А добре ми дошли!

Този глас бе насочен към нас! Идваше от един особен на вид човек - изпосталял индиец с блестящи черни очи и неопределена възраст! С чалма! Облечен в бяло. И откъде знаеше езика ни?! С тези мисли започнах да се окопитвам и да оглеждам мястото, където вихърът ни бе изплюл. Намирахме се в някаква запустяла сграда, особена на вид. По онова време не разбирах много от архитектура, но индийският вид на приветстващия ни човек ми подсказа, че това може би беше някакъв запустял тамошен храм? Подсказа ми го големината на помещението и куполния таван...

- Къде сме? - попитах този с чалмата. Все още седяхме на пода.

...

Продължението: ТУК

 

по спиралите на Времето. Странни герои, чудновати градини, страховити слухове и още по - страховито - примамливи случвания ... Луна в дванайсетия час, било и небило, сериозно и закачливо ... Много ми хареса разказът, Магийке!
Поздрав! :)

Меджик, интересен, но малко дълъг разказ... :)
Поздрави!

Ха, тримата също правим "М М М" ! :)))

Поздрави !

Прегръдки!

четвърто М приемате ли. Големи смелчаци сте били. И ние си имахме една такава баба, тя беше много стара, пушеше с цигаре и винаги носеше един гердан с огромни мъниста. За разлика от вашата, обаче, тя винаги ни канеше на гости и ни черпеше със сладкиши. Странно защо, обаче, родителите ни ни забраняваха да ходим при нея. Страхотни сте били, представих си ви, едни такива, оперени, смели и същевременно потайни. А магията е навякъде, нали?

Колоритна баба с тайнствен гердан и неизменно цигаре сте имали и вие! Сякаш я видях! И чух забраните на родителите. :) А "моята" няма прототип, това е напълно измислена приказка, хрумват ми отвреме-навреме такива, като част от повсеместната Магия. ;)