Хубаво нещо са летните следобеди! Чакай да дръпна масата и столовете, и да отворя вратите към верандата. Масата не я слагаме навън, остава в дневната, но близо до верандата, така че хем сме в стаята, хем навън. Пак навик. Но не можа да ми стане навик да наричам вратите към верандата „френски прозорец”. Е, не може всичко да ти става навик, колкото и да си напреднал с възрастта.

     Я! Някаква врана се мотае по верандата.Никога не съм я виждал тук досега, а и другаде. Странно... Бай Георги ще се зарадва. Той е „бърдуочър”, винаги си носи бинокъла, за да не го хване неподготвен някое пиле. Има този навик от дълги години живот в Англия. А при нас на двора и в околностите, и по заобикалящите дървета – птици много и разнообразни. Е, прекъсва ни играта, но сме му свикнали. И това ни е навик.

     Пиене и почерпка за днес не съм приготвил. Не че пием кой знае колко, но все пак, удряме по една чашка, за профилактика на сърдечно-съдови проблеми. Бай Милан, най-възрастният от нас, на осемдесет и шест е вече, каза, че ще черпи.  Той единствен от групата не е от така наречените интелектуалци. Бивш спортист-плувец и треньор е, но не се признава за бивш и продължава да ходи на състезания за ветерани. Та сега ще черпи, че онзи ден е взел отново първо място.

     Ние, останалите трима, също сме отдавнашни песионери, т.е. бивши, но също продължаваме да се занимаваме с разни работи, макар че не ходим на състезания за ветерани. Бай Добри е адвокат, бай Георги – лекар, моя милост – журналист. Та, като казах ветерани, ние, останалите трима, май се състезаваме с младежи, хм....

     А, звъни се, идат... Винаги идват заедно. Бай Георги взима с колата другите двама и пристигат. Чудя се, дали бай Добри ще получи инфаркт, ако някога му се наложи да дойде сам, или само с един от двамата...

     Настаняваме се. Всеки на мястото, на което е свикнал и заема от години. Имаме обаче малко нарушение на навика. Бай Георги, разбирайки какво уиски ще носи бай Милан, решил този път да не е на сок и затова взел Добри и Милан с такси. Е, по-особен следобед ще е днес май...

     Играта върви нормално. Залозите са си каквито са от години... Враната нещо се е запиляла нанякъде, разбирам го от липсата на съответна реакция у бай Георги.

     По едно време същата врана каца на верандата и с нейната специфична походка се приближава към нас. Бай Георги скача и посяга рефлекторно към бинокъла, който е провесен на облегалката на стола му.  Но нещо изведнъж го кара да си седне обратно на мястото. Враната идва на около метър и половина – два от нас и се вторачва. Аз имам чувството, че в моите очи.

     Впоследствие разбирам, че всеки от нас е имал това чувство...

ОЧИ...

     Загубих усещане за каквито и да е моменти, но в следващия момент вече не бяхме в моята всекидневна. Масата, столовете и ние върху тях се носехме в нещо. Не мога да определя точно, а и ускорение почти не се усещаше, нито някакъв студ или вихри, но като че бяхме сред облаците.

     Единственото, което помня в промеждутъка между „очите” и „облаците” е усещането и визията (не знам дали е истина), че враната прорастна в някакъв страховит, в разцвета си, красив на вид и много едър мъж. Бих го описал като мъж с „митологична” външност. Дълга, огромна кестенява коса, сиви очи, специфично облекло и май криле на врана. За последното не съм сигурен. Може и да са били на друго същество крилете...

     Ние, разбира се, прекъснахме играта и взаимно се загледахме недоумяващо. Независимо от вълнението и цялата странност наоколо, успях да отбележа факта, че бай Добри не получи инфаркт, нищо, че играта бе прекъсната по толкова нехарактерен начин...

     Не помня колко продължи това „летене” из облаците. А и никой от партньорите ми не помни.

     Когато сега правим ретрограден разбор на събитието, не можем да преценим дали наистина в този момент сме били в „безвремевост” или просто така ни се е струвало, поради твърде странната ситуация. За съжаление, по причина на така създадената странна и необичайна ситуация, бай Добри беше нарушил още един свой навик – постоянно да гледа часовника си, особено при начало на дадено събитие. През цялото време на събитието Добри не погледна часовника си...

     По една време, макар че бяхме в безвремие, забелязах, че „митологичният мъж” лети малко пред нас. Сякаш нашата маса и столове го следваха. Доста абсурдна ситуация, но не ни оставаше друго, освен да си седим на задниците и да чакаме „какво ще стане”.

     Излязохме от  облаците и се озовахме пред някаква живописна, красива къща, разположена почти до самото море. Тогава не можех да си мисля за това несъответствие – че излизайки над облаците попадам на къща, плаж и море. Само възприемах и действах някак „по интуиция”. Масата и столовете ни, с нас, седящи върху тях, „акостираха” на верандата пред къщата. Наоколо бе много красиво. Както е красиво около луксозна, стилна, самотна вила на морския бряг. Едва що започнахме да се съвземаме и да се оглеждаме и възприемаме околността, пред нас кацна „митологичния” мъж. И каза, с приветлива усмивка:

-    
- Здравейте, Младежи!

Пръв се окопити Добри. Това му беше професионално изкривяване – бързото окопитване.

-   
- Ама Вие подигравате ли се с нас?! Какво е всичко това?! Не стига, че ни отвличате така, а сега и младежи! Ние сме много по-възрастни от вас, можем да Ви бъдем дядовци...

-      
- Изчакайте – прекъсна го „митологичният”. –Изслушайте ме! Аз съм много по-възрастен от Вас. Но това не е важно. Тук сте, за да почетете главното състезание на Милан. Погледнете към морето!

     Погледнахме. Там имаше множество делфини, които весело играеха във водите.

-        
 - Милане, очакват те, - обърна се „митологичният” към Милан. – Само тебе чакат да се включиш, за да започне Състезанието.

-        
 - Ама... – опита се да противоречи бай Милан.

          Това бе невъзможно, тя беше починала преди няколко години, а и не можеше да плува...

     Но Милан тръгна към морето.

     Последва нещо, което бяхме виждали само по телевизията и чели в приказките, когато бяхме малки.

    Когато водата достигна до над коленете на Милан... той се превърна в делфин. Направи учуден скок, после се присъедини към другите и заедно отплуваха навътре. Гледахме след тях известно време...

    В следващия миг, въпреки безвремевостта, отново бяхме в моята всекидневна, пред отворените врати към верандата. Навън бе нощ. А май тръгнахме в ранния следобед. 

     Бай Милан лежеше, захлупил лице на масата.

     Сега пръв се окопити бай Георги, доктора. Стана и отиде при Милан.

-      
 - Починал е! – каза той. – Бог да го прости!

   Така изпратихме Милан...