Знаменитите думи на Бялата Царицата от "Алиса в Огледалния свят" на Луис Карол... Аз не закусвам - това вече са мои думи - често и не обядвам, т.е. имам на разположение цял ден да си вярвам в невъзможни неща... Всеизвестно е, че гладът или по-особената диета, предизвикват съответно по-особено състояние на мозъка и неговата медиация, така че човек да може да усети, че има и „други реалности”... Да, реалността често се определя от веществата, които поглъщаме през устата или асимилираме посредством някой друг орган – това също е всеизвестно...

     Но се замислих по повод на тези всеизвестни, доказани истини...

     Хм, ако наистина нашата реалност се определя до голяма степен от веществата, които циркулират из организмите ни, то не е странно, че повечето хора имат еднакви възприятия, еднакви идеи, подобни мисли и т.н.  – ами да! Повечето приемаме едни и същи вещества!

    Това дали се числи към „вярването в невъзможни неща”?

     Няма да развивам идеята тук писмено (нито устноJ)), само ще цитирам с един огрооомен цитат (копипейстна) част от любимия диалог между Алиса и Бялата Царица:

 

— Ето, сега изглеждате много по-добре — каза тя, след като извади повечето фуркети. — Наистина вие би трябвало да си имате една камериерка.

                — Тебе бих те взела с удоволствие! — отвърна Царицата. — Два гроша седмична заплата и на другия ден мармалад.

                Алиса се усмихна и каза:

                — Не ми се иска да служа при вас. А колкото за мармалада, аз не обичам мармалад.

                — Мармаладът е много хубав — каза Царицата.

                — И да е, не ми трябва. Във всеки случай не днес.

                —-  Не можеш да получиш днес, даже ако искаш — отвърна Царицата. — Правилото е: мармалад утре и мармалад вчера, никога — мармалад днес.

                — Все пак някой път ще дойде и „мармалад днес“ — забеляза Алиса.

                — Никога! — каза Царицата. — Аз ти казах: мармалад на другия ден. Днес не е другият ден, знаеш.

                — Не ви разбирам — каза Алиса. — Ужасно е объркано.

                — Така е, когато човек живее наопаки — отвърна мило Царицата. — Отначало винаги се чувствуваш малко замаяна.

                — Да живея наопаки ли? — повтори крайно учудена Алиса. — Никога не бях чувала подобно нещо!

                — Но в това има едно голямо предимство — продължи Царицата: — паметта на човека работи в две посоки.

                — Аз знам положително, че моята памет работи в една посока — забеляза Алиса. — Не мога да си спомня неща, преди те да се случат.

                — Много бедна памет имаш, щом работи само назад — забеляза Царицата.

                — А вие какви неща си спомняте най-добре? — се реши да запита Алиса.

                — О, нещата, които са станала по-идущата седмица. — отговори безгрижно Царицата. — Например — продължи тя, като залепи широко парче лейкопласт на пръста си — да вземем случая с Царския Пратеник. Сега той е в затвора, понеже е наказан. А делото ще започне чак идущата сряда и, разбира се, престъплението ще дойде най-накрая.

                — Ами ако не извърши престъплението? — рече Алиса.

                — Така би било най-добре — отвърна Царицата, като завърза върху лейкопласта около пръста си едно парченце панделка.

                Алиса разбра, че това не може да се отрече.

                — Разбира се, така ще бъде най-добре — каза тя. — Но още по-добре щеше да е, ако не го наказват за нищо!

                — Тука във всеки случай ти грешиш — каза Царицата. — Тебе наказвали ли са те някога?

                — Само за провинения! — отвърна Алиса.

                — И след наказанието си ставала винаги по-добра, знам! — извика тържествуваща Царицата.

                — Да, но аз съм извършвала онези неща, за които съм била наказвана! — каза Алиса. — Там е цялата разлика.

                — Но ако не беше ги направила, щеше да бъде още по-добре! — каза Царицата. — По-добре и по-добре, и по-добре! — Гласът й се издигаше с всяко „по-добре“, така че накрая тя просто изпищя.

                Алиса беше започнала да казва: „Тук има някаква грешка…“, но Царицата се разписка така силно, че момиченцето остави изречението си недовършено.

                — Ох! Ох! Ох! — викаше Царицата и тръскаше ръката си така силно, сякаш искаше да я откъсне. — Потече ми кръв от пръста! Ох! Ох! Ох!

                Виковете й приличаха на писъка на параходна свирка и Алиса си запуши ушите с две ръце.

                — Какво ви стана? — запита тя, щом разбра, че гласът й вече може да се чуе. — Пръста ли си убодохте?

                — Не съм го убола още — отвърна Царицата, — но скоро ще го убода… Ох! Ох! Ох!

                — Кога очаквате да стане това? — запита Алиса, която усещаше голямо желание да се разсмее.

                — Щом започна да си оправям пак шала — промърмори нещастната Царица, — брошката ще се разкопчее и ще ме убоде… Ох! Ох! Ох! — Докато тя казваше последните думи, брошката наистина се разкопча, Царицата я грабна и се опита да я затвори.

                — Внимавайте! — извика Алиса. — Държите я лошо!

                Тя хвана брошката, но вече беше късно. Иглата се изплъзна и се заби в пръста на Царицата.

                — Това е, за да се обясни защо ми потече кръв от пръста — каза тя усмихнато. — Сега вече знаеш как се случват нещата у нас.

                — Но защо не викате сега? — попита Алиса, като вдигна ръце, готова да си запуши пак ушите.

                — Че защо, аз вече виках, колкото трябваше — отвърна Царицата. — Каква полза да продължавам да викам? 

                През това време беше започнало да се развиделява.

                — Враната навярно е отлетяла — каза Алиса. — Толкова съм радостна, че си отиде! Мислех, че вече настъпва нощ.

                — И мене много ми се иска винаги да съм радостна — каза Царицата. — Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.

                — Само че тука съм толкова самотна! — каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.

                — О, недей така! — извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. — Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!

                Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.

                — Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? — запита тя.

                — Това е единственият начин! — каза решително Царицата. — Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.

                — Аз съм точно на седем години и половина — отвърна Алиса.

                — Не трябва да казваш „точно“ — забеляза Царицата. — Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.

                — Това не мога да повярвам! — каза Алиса.

                — Не можеш ли? — каза съчувствено Царицата. — Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.

                Алиса се засмя:

                — Няма смисъл да опитвам — каза тя. — Човек не може да вярва невъзможни неща.

                — Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно — каза Царицата. — Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.

Оригинално заглавие: Through the Looking Glass, 1871 (Пълни авторски права)

Превод от английски: Стефан Гечев, 1996 (Пълни авторски права)

 

 

се прочете,когато човек е по-голям.
Всъщност по- интересно е как възприемаме тази реалност като истинска,единствена или най-реалната.
Ама какви неща те занимават само :))

Съгласна съм за реалността - нали имаш предвид т.нар. консенсусна ежедневна реалност? - точно това исках да кажа с тази хрумка! Ти го формулира по-добре от мен, поздравления!
:))))

в поне две невъзможни неща не само преди закуска…
И ми се струва реално . Много обичах този откъс от чудната книга .
Поздрави , Магична ... върна ме във времето .

Винаги като чета това: "Аз ти казах: мармалад на другия ден. Днес не е другият ден, знаеш." - изпадам в особено състояние... Хем неумолима логика - жената е казала - другия ден - а днес никога не може да бъде другия ден, хем някак не разбирам - като Алиса..., хем май разбирам донякъде...:)))))

точно за тези реплики - за мармалада ... Много често
в логичните неща възникват странни въпроси и неразбиране ...
Може би защото са прекалено логични . Не зная какво излезе
от този коментар , но мисля ,че ти ще ме разбереш ...
Нали си Магична ?!!

Мисля, че разбрах... :)

Освен другите неща,за които пише
той много често се заиграва в книгите си точно с реалностите.
Случвало ли ти се е понякога да те обхваща чувство на нереалност или усещане за някакви проекции на една реалност в друга ? Мен да.
Ама какво питам,знам отговорът ти :))

Напоследък мнооого малко чета, но този го набелязвам (както от няколко месеца още някои други) ! Дано успея! :)

За питането - да, случвали ми се е...:) Май точно по време на "такива отклонения" може да се направят и корекции в исканата реалност...? ;) Нали?