Отидох на сеанса по холотропно дишане с малка доза любопитство и огромни количества надменност и добронамерено присмехулство – ами че аз съм навътре в йога, дишам и правя какво ли не, което не всеки би могъл и издържал да направи! Едно дишане ли ще ми повлияе?! Колкото и да харесвам Гроф, създателя на холотропното дишане, и колкото и да съм се увличала по неговите истории, и да съм искала да пробвам субективно „що е холотропно дишане”, все пак тия неща не можеха да повлияят на общата ми скептичност и надменно отношение.

Първоначално се запознахме с водача, помощниците му и всички от групата дишащи. Някои бяха дишали и преди, на други им беше за първи път. Случи се така, че в залата нямаше ток – та по тази причина предварителните разговори продължиха по-дълго от обикновеното. Което ме дразнеше – исках час по-скоро да започваме. А ток беше наложително да има, тъй като холотропното дишане се извършва по-добре на фона на музика. В наше време музика без ток е рядкост. Теоретично знам, че до всеки „дишащ” трябва да има „ситър” – човек, който да помага на дишащия, ако се случи нещо непредвидено с него. В нашия случай нещата бяха модифицирани по български маниер – нямало нужда от ситър за всеки, водачът и двете му помощнички щели да се справят с цялата група от дванадесет души.

Най-сетне токът дойде и се настанихме – легнали на шалтета, завити с одеяла, за който иска раздаваха и превръзки за очи. Аз взех, знаейки, че светлината пречи на „третото око” да види, каквото има да вижда.

И се почна. Колкото и да не вярвах, моментално влязох „в състояние”. Страхотия! По принцип всеки знае, че хипервентилацията води до конвулсивни схващания на ръце, крака и т.н. Въпреки това знание и очакване на подобни телесни симптоми, се шашардисах яко, щото съвсем буквално „нещо” ме хвана за гърлото и стисна с огромна сила. После се стегнаха и челюстите ми, така че не можех да говоря през целия сеанс – устата ми беше конвулсивно извита в състояние обратното на усмивка. Имах съзнание за „себе си” и своя „аз”, но и се осъзнавах като нещо друго. Постепенно конвулсивното схващане обхвана цялото ми тяло и добих реално усещане, че някакво огромно същество ме тъпче под огромното си стъпало. Много болезнено и ужасно! Ако не знаех, че това може да се очаква и ако не бях тренирана в медитации и подобни практики, със сигурност щях да се изплаша много и да се опитам да викам за помощ – макар че не можех да издам и звук, все щях да се напъна да размахам вдървените си ръце, или нещо подобно. Защото състоянието ми беше много страшно. Много болезнено и мъчително. Знаейки, че при такива състояния се преживява много често личното ни раждане, реших, че съм бебе, което е притиснато отвсякъде от матката и трябва да се роди. Ревях, през цялото време ревях силно, макар и безгласно – заради конвулсиите. Усещах, че ми е дадено нещо велико, може би живот?, и че трябва да се измъкна от този ужасяващ натиск, да изляза изпод този мачкащ ме като хлебарка крак, да се измъкна от това ужасяващо менгеме. Ревях и исках да се измъкна, но отникъде не виждах светлина. Нито надежда. Само болка и ужас. Но продължавах да се мъча да изляза. На едно ниво знаех, че „някъде там” ме чакат хора, които ме обичат, но знаех, че те не могат да ми помогнат, аз, бебето, трябваше само да се справя със ситуацията.

В един момент усетих, че не съм човешко бебе. Бях бебе-слонче. Усетих слоновете, които ме чакаха „оттатък”. Усетих как слонски крака натискат корема на майка ми, натиснаха и моя корем – той буквално се долепи до земята – натискът на корема ми беше огромен, болезнен и осезаем – на фона на притискането на цялото тяло. Това продължи дълго. После се родих. Не усетих самото раждане.

Изведнъж се озовах между огромни слонски крака. „Менгемето” продължаваше”, беше още доста болезнено, но все пак се радвах, че вече съм навън. Не усещах присъствие на майка наоколо (може би я нямаше, може би беше загинала при раждането ми?). Но бях едно самотно дете на стадото. По едно време до мен се приближи огромната слоница-матриарх. Някак телепатично тя ми каза: „Ти ще бъдеш новата водачка, моята наследница.”

Това ме изплаши страшно много – не й повярвах и се отдръпнах, все пак бях малко слонче. Тогава тя ме избута пред стадото с хобота си и каза да пробвам да водя, да тичам пред стадото. Не исках да го правя. Слоницата ме изтласка, направо ме изрита напред. Аз тръгнах да бягам. Оказа се, че бягам бързо. Стадото ме следваше отдалеч. Тичането и усещането на тропота на слонското семейство ме въодушеви. По едно време започнаха триумфално да тръбят. Това ми даде още повече сили и хубаво усещане. Затръбих и аз! Наистина усещах, че тръбя като слон! Знаех, че май наистина ще бъда водач на това семейство след време.

Слоновете и слончето изчезнаха. Тъпчещият ме крак отново усили натиска. Извивах се като змия, правех какво ли не, за да избягам и да се освободя – нищо! Усетих се като точка в огромно яйце. Обикалях го цялото – пак нямаше изход. Пак никаква светлина! Пак рев, извиване на реалното тяло, мъки, болки, обикаляне на яйцето. Знаех, че „оттатък” ме чакат някакви птици, че ме обичат – но нищо не можеха да направят. Не знаех какви точно птици са – просто ги усещах. На моменти се връщах към „обикновеното си аз” – пробвах всякакви йогийски техники, за да изляза – опитвах да включа чакрите, да накарам „змията Кундалини” да се издигне и да ме измъкне – нищо! Нямаше изход и надежда. Менгемето стягаше!

Изведнъж яйцето и точката, т.е. „аз”, изчезнаха и аз се оказах малко щъркелче, лежащо в гнездо. Бях само. Натискът отвсякъде беше огромен. Аз знаех, че ще се отърва от него единствено ако успея да излетя от гнездото. А не можех да мръдна. Натискът беше ужасяващ и отново много болезнен. На нивото са „собствения си аз” реших, че бих могла да се измъкна, ако успея да вдигна нагоре реалните си ръце и да ги размахам в китките – действие, имитиращо летене, което в йога се използва за активиране на мозъка и като заместител на кафето. ...
...
Продължението: ТУК
...

На мен това не ми се получава,ИТП...?? Така ли беше,според Робърт Монро и ..щерка му ?! Поздрави ..Юлия:)

Даже имам приятелка, която води такава група.
Нямам представа добра ли е в това, но ме е канила да ида да пробвам.
Не знам защо, но нещо ме спира да ида...

Аз съм го преживяла и усещанията са доста мистични.За шока да не говорим,че ти се открива една непозната страна от твоето тяло.
Моите усещания са доста различни от твоите.По тялото ми пълзеше енергия,която не знам как и откъде се взе.Знам,че беше много концентрирана и бях в пълно съзнание.Страшничко е:)

1. milady Моя прекрасна Лейди Юлия, привет! :) Това не е точно преживяване извън тялото по Монро - по-скоро са сблъсъци с различни "Аз-ове", архетипове, аспекти на личността и "надличността". :) Несъзнаваното по Юнг и кой знае още какво - в крайна сметка, нашата генетична информация е откакто свят светува - понякога може да успеем да се докоснем до неща, които в нормалното ни състояние са недостъпни за ежедневното ни съзнание.

===

2. anin Привет, Ани! Според моето скромно мнение, не е важно дали организаторът е добър - зависи си от тебе. Ако те бива в медитциите - ще те бива и в това - то си е лично преживяване. Истината е, че всичко това можеш да си го направиш и вкъщи - това разбрах от тази опитност. :)

===

3. ponicka Привет, Ponirca и благодаря за това споделяне! За мен е много ценно! Да, при тия преживявания сме в пълно съзнание - което е успокояващо. За страшно - наистина е страшно. И всеки би трябвало да си направи сметка дали обича страшните неща - зависи си от темперамента. А има и още нещо - не за всички е страшно, не за всички е болезнено и ужасяващо - не се знае кой какво ще преживее. :)

Да, медитирала съм много пъти, понякога съм имала различни усещания или изживявания, друг път просто за релакс...но като животно нямам случаи.
Но преди години имах котка, чувствах много силна връзка с нея, сякаш беше отделно обособен, материализиран мой животински аспект. След като умря, продължавах да я усещам. В медитация даже няколко пъти съм я "виждала" да прави някои обичайни действия, навъртайки се около мен. Веднъж споменах на моя Духовен Учител /жена е/, и тя каза че не е около мен, а в мен.:)

а и човек може съвсем лично да го преживее, без да е запознат с каквито и да са учения - всеки един от нас Е цялата вселена. Няма начин, бидейки цялата вселена, нещо от нея - било любима котка, било съвсем непознат слон - да не е В нас (част от нас). :) Благодаря ти за това споделяне!

Във нас е Всичкото, но колко малка част осъзнаваме от него...

Гет, не си спомням този разказ на Елин Пелин, но ще го потърся, благодаря ти за насоката! Ще ме сбъркаш с това двуглавие!!! :))))) Ако човек, ставайки двуглав, не си изгуби главата - значи всичко е наред! :)))) Майтап, де, ама много ме развесели! :))) Буда с Буда, ти! :) Пък по-натам ще споделиш друг тип преживяване, щом такова не си имал - ние сме различни, в това е "чарът" на нещата.

===

Ани, да, наистина - и за жалост...Важното е да сме благодарни и за малкото.