Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2010 12:45 - Котаракът, Айфеловата кула и една родопска история
Автор: magicktarot Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5324 Коментари: 6 Гласове:
26


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    Родопите – космически хибрид от красота, легенди, мистика, богатства, история... Опасно е да се изброява, защото, ако наистина искаме да изчерпим всичко, което съдържа тази планина, няма да ни стигне времето на един живот. И на много животи. Родопа живее всичките тези животи. Пряко, паралелно, многоизмерно и същевременно много лично. Всеки, докоснал се по един или друг начин до Родопа я изживява лично. Но и глобално, трансдименсионално, някакси на друго, незнайно и непознато за преживяващия ниво. Но това, че човек не го знае, не означава, че не го усеща. Ако човекът реши поне за миг да се откъсне от рационалното, много лесно ще попадне в сферата на действие на тази планина. И това ще му остане завинаги.      Тези талази от образи и мисловни конструкти нахлуваха в съзнанието на Котарака, който мъркаше до студената камина. Отвреме навреме той засилваше мъркането си, което би навело някой, който може да чете мислите на котките, на усещането, че Котакът се опитва да изгони натрапчивите талази, защото самият той разсъждаваше за Айфеловата кула и не желаеше да бъде прекъсван. Но нямаше какво да прави, затова и не се впрягаше много по предприемане на крути действия по изгонване, защото неговите стопани, всъщност неговите подопечни – само те си мислеха, че са му стопани – бяха в момента на преход из Родопите. И дори не подозираха, че Котаракът е в постоянна връзка с тях и е в съзнание за всяка тяхна стъпка. Точно в този момент те двамата се бяха изгубили и не знаеха къде се намират. В този отрязък от маршрута нямаше хубави туристически маркировки.      „Мъррр, прав е Умберто Еко за това, което казва за Айфеловата кула в „Махалото на Фуко”. Тя наистина в някои аспекти е предавател на огромните телурични сили, и неслучайно е поставена точно на този земен нервен възел. Не е зле да се позаредя малко от този излъчвател, чакай да си насоча мустака. Мустак, кула, какво значение има – все са предаватели и приемници, важното е да ги употребяваме...”. Силен звук отново прекъсна блажените разсъждения, винаги така го прекъсваше. Нещо като тревожно тръбене на слон. Това беше знакът от неговите подопечни. Мъжът и Жената.       „Офф, мъррр, ама и вие къде се насадихте. Не че е зле, но и Родопа е голям нервен възел, и още повече, че вие сте там, не мога адекватно да се отдам на моите интелектуално занимания. Хора, какво да ги правиш, пак успяха да се изгубят. Знаят теоретично за третото око, епифизата, хипоталамуса, хипофизата, чакрите и т.н., а когато се наложи не могат да ги използват съзнателно.Еййй, една минута нямаш покой!”      И Котаракът замърка по-плавно и спокойно, като се съсредоточи единствено в наблюдаване какво правят Мъжът и Жената.      Път имаше – както навсякъде из Родопите – но те не знаеха къде са. Не бяха изплашени. Знаеха, че щом има път, неминуемо ще стигнат донякъде. Макар че вече бяха много изморени – бяха ходили почти цял ден – продължаваха напред. Притеснението им беше от друго естество. Преди час бяха видели в пепелта на пътя пресни стъпки от мечка с малко мече. Като опитни планинари знаеха, че мечките избягват хората, но тази наскоро минала мечка ги безпокоеше. На фона на това, че не знаеха къде са.   Изведнъж видяха, че по пътя срещу тях се задава силует. Когато приближи, той се разтвори в образа на типична родопска баба, облечена в синя работна престилка и забрадена в бяла забрадка. Бабата се спря пред Мъжа и Жената, поздрави ги и попита: -         Да сте виждали едно момченце с магаре? Това е синът ми. Тук някъде трябва да са, от сутринта ги търся. -         Не сме, - отговори й жената, - от няколко часа не сме срещали никого. Колко е голямо детенцето? -         На седем години е, облечено е в кафяв панталон и сива блуза, ако ги видите, кажете им, че съм тръгнала натам. -         Бабо, видя ли стъпките от мечка с мече? -         Да, тя винаги минава от тука – отговори Бабата, без да вложи каквато и да е емоция при споменаването на Мечката.      И Бабата подължи по пътя си, а Мъжът и Жената по своя. След около три минути видяха маркировка и разпознаха местността, в която се намираха.      Котаракът до камината помисли: „Виж ги сега моите хора! Току що се срещнаха с една от легендите на планината и не разбраха, че това е Тя! Как може такава наивност!” Но видимо успокоен от развитието на нещата, Котакът изключи „филма” с Родопа и се отдаде на философстване върху Умберто Еко.      Наистина, много изгубили се в родопите, срещат тази Баба, провеждат разговор с нея за „момченцето с магарето” и веднага след това се оказва, че са намерили пътя. Местните знаят за Нея, но не знаят, че тя е Пазител на изгубили се в гората.      Действително, Мъжът и Жената попитаха едно местно момче, което срещнаха по-нататък по пътя си, знае ли нещо за тази баба, и той отговори – доста неопределено – че тя наистина на младини е изгубила дедето си из Родопа и никога не го е намерила – и сега само обикаля и го търси. И така много години наред.      Все пак Жената, под подсъзнателно давление на Котарака реши да проучи тази история, и се оказа, че тази Баба се е явявала на много изгубили се хора. От петдесет години – дотолкова успя да се върне назад Жената, питайки свои познати и познати на познати – тази загадъчна баба се беше явявала все в този си вид.
   „Не е възможно това – помисли си Жената – преди петдесет години тя би трябвало да е млада и току що загубила датато си.”
   Интересното беше, че почти всички, които бяха срещали Бабата, преди това или бяха мернали отдалече мечка с малко мече, или бяха видели пресните им стъпки. Точно както Мъжът и Жената.
     Котаракът обаче знаеше цялата история. Преди много, много години една млада родопчанка изпратила момченцето си да пасе и пази магарето. Те не се върнали. Жената нямала други деца. Тя тръгнала да ги търси и си казала, че няма да спре да ги търси, докато не ги намери. Скитала и бродила много години. Момченцето и магарето отдавна били загинали и вълците ги били изяли. Но майчиното сърце не искало да се примири с това и продължавало да търси. Наистина й било останало само сърце.
   Тогава Планината се смилила над нея. Върнала й момченцето под формата на мече, а нея превърнала в мечка. Жената-мечка била толкова щастлива и благодарна за този жест от страна на Планината, че я помолила за още една милост – да й разреши да помага на изгубени хора, та да може така да изкупи добротата на Планината. Родопа й разрешила и оттогава Бабата се появява пред изгубените, без те изобщо да подозират с кого се срещат.


Тагове:   мечка,   мъж,   кула,   легенда,


Гласувай:
26



Следващ постинг
Предишен постинг

1. razkazvachka - Това е ново за мен!
08.10.2010 15:10
Благодаря за удоволствието!
цитирай
2. magicktarot - И аз ти благодаря, разказвачка!:)
08.10.2010 17:31
историята е истинска:)))
цитирай
3. injir - Много интересна легенда. С много ...
09.10.2010 21:54
Много интересна легенда. С много човещина.
цитирай
4. magicktarot - благодаря, injir
09.10.2010 23:53
радвам се, че ти харесва:)
цитирай
5. mamas - Дълбоко съм развълнувана...
10.10.2010 08:19
Разказваш много увлекателно, вече ме спечели като читател :)
цитирай
6. magicktarot - Благодаря ти, mamas:)))
10.10.2010 11:31
и ти мене!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: magicktarot
Категория: Забавление
Прочетен: 2719184
Постинги: 353
Коментари: 5567
Гласове: 14953