Book of life :: Един динозавър в града

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.10.2010 13:11 - Един динозавър в града

Автор: magicktarot Категория: Лични дневници

Прочетен: 2867 Коментари: 2 Гласове:

Ще ви разкажа моята кратка история. Аз не съм съвсем същия като вас, имам различна физическа структура, като на влечуго, но пък някои ваши представители твърдят, че и вие сте минали по този път – ако мога така да нарека сегашното си статукво. Всъщност, това е ЕДНА от историите ми, затова май неправилно казах по-горе „моя-ТА”, май не трябваше да членувам. Но не се чудете, ние, динозаврите, често обръщаме внимание на такива дребни неща. Може би защото граматиката е нещо не съвсем свойствено за нас и не я възприемаме изцяло холографски... Но ако така се отплесвам за всеки един член, то къде ще му излезе края? Тук обаче искам да вметна, че аз съм женски динозавър, динозавърка де, така да се каже. Може би затова в горния абзац се спрях, макар и не съвсем обстойно на „члена”. Защото, освен граматиката, донякъде не са ми съвсем ясни и третосигналните символи и изобщо нещата, които обозначават неща, които обозачават неща. Май така се изразяваше това. Затова при думата „член”, аз разбирам едновременно всичките значения, които тя обхваща, а именно: член на тялото – крайник; друг член на тялото – пенис; член на някаква група; член от закон; член от Конституцията; пълен и непълен член в граматиката. Може би и затова така се отплеснах отново. Та когато дойдох за първи път в града, реших че ще е уместно да приема човешка форма. Тук пак ще се отклоня – знам, знам, когато един динозавър се отклони става страшно – и ще кажа, че ние можем да си сменяме по желание външната форма. Можем да ставаме и невидими. А също и да се местим из различни измерения. Затова хората си мислят, че сме изчезнали отдавна, какво да се прави. Нали все нещо трябва да си мислят. А и дори да се покажем и да им разкажем истинската си история – пак няма да ни повярват. Затова предпочитаме да си мълчим. Приех форма на висока, стройна, дългокоса, синеока и красива блондинка. И пристъпих напред. Озовах се в София, на жълтите павета – между президентството, министерския съвет и ЦУМ. Исках да ги посетя, но реших преди това да отида в някой мол. Отдавна слушах мои подобни да говорят за моловете в София, и исках и аз да видя какво е това. Обърнах се към вътрешния си джипиес – това не е съвсем истински джипиес, това е вътрешния ми орган за ориентиране. Нали казват, че животните не се губят, защото имат такъв орган. Е, наистина имаме, макар че не сме животни. От гледна точка на това, че в нас има Живот – сме, но иначе не. Не в смисъла, който влага 90 % от човечеството. Вътрешният ми джипиес ми даде насоки. Днес гласът му беше много дрезгав и гъгнив и едва го разбрах, но все пак добре ме насочи към най-близкия мол. По пътя забелязах, че правя голямо впечатление на голяма част от минувачите и шофьорите. Първоначално даже си помислих, че съм пропуснала да приема форма на стандартна блондинка и трамбовам като динозавърка, и затова са тия клаксони, подсвиквания и прочие атрибути на велики мачовци. После обаче си припомних, че по филмите на хората, при поява на динозавър обикновено наставаше всеобща паника и хаос от бягащи хора – и се успокоих. Има огромна разлика между блондинка и динозавър. Поне по впечатлението, което правят. За вътрешните усещания не мога да преценя. Аз си бях все аз, дори под формата на блондинка-човек. Пристигнах в мола. И се започна едно безкрайно влизане по магазините. Мерене на дрехи, предлагане. Може би защото явно по случайност бях облечена със супер скъпи и маркови дрешки, обувки и аксесоари, продавачките бяха решили, че съм някаква вип-клиентка и не ме оставяха на мира дори и в пробната. Буквално ме затрупваха с дрехи. Много се изкуших да им се покажа в така наречения си истински вид. Но се въздържах. Не за друго, а защото вътрешния ми „орган за обяснение на неща”, това е нещо като вътрешния джипиес, но отговаря за обяснение на неизвестни за нас неща така, че да можем да боравим с тях по приетия в съответното общество начин. Та този мой орган ми каза да не го правя, защото няма смисъл. А и добави, че продавачките така са обучени. Да обръщат внимание на добре изглеждащи „каки”, и особено добре и скъпо облечени – те са ходещи портфейли и лесно харчат. За голямо разочарование на продавачките не си купих нищо, но повечето от тях бяха убедени, че ще се върна. Когато разбрах това – този път от телепатичния си орган – реших да се върна и на всяка във всеки магазин да кажа лично, че надали ще намина отново в предстоящите сто години. Срещу това решение се обяви моят любим „орган за обяснение на неща”, но този път аз реших да не му обръщам внимание, а да направя каквото съм решила. Динозаври, динозаври, но и ние имаме свободна воля все пак! Като го направих, общото впечатление, което оставих у всички беше: първоначално пълно учудване, някои ме помислиха за психично болна, но после – всички забравиха епизода и останах в паметта им като стандартен потенциален клиент. Замислих се – виж ти, на хората дори да им кажеш пряко какво мислиш да правиш – няма да ти обърнат внимание и ще си знаят своето. Аз знам, че е трудно да се изтрие нещо, което е запечатано в мозъка ти, но тук не ставаше дума за запечатване, а за съвсем друго нещо. Тук ставаше дума за клиент, който идна и ти заявява, че в близките сто години няма да се върн в магазина ти. И ти вместо да приемеш насериозно думите му – да си мислиш, че е луд, а после да забравиш и този си извод и да продължиш да го смяташ за потенциален клиент. Много ригидни мозъци! Какво пък, помислих си, може би тези момичета нямат засега възможност да си тренират мозъка, защото са принудени да продават по 8-12 часа някакви стоки, които колкото и да са интересни за тях, са само стоки, и нямат време за друго. Май ще е по-добре да отида при управата – помислих си. Колкото и да са заети с управление, все ще да са имали време преди управлението да си развият мозъка и съзнанието, така че да успеят да възприемат някои неща. Да разберат истината за някои работи. А и кой, освен управляващите, би могъл най-добре да прозре истината? Не смеех обаче да мисля много-много, за да не ме усетят моите любими органи – щяха да надигнат врява, разбирайки какво замислям. Затова мислех немислейки. - Каквооооо! – изкрещя моят„орган за обяснение на неща”, между другото той си има име, казва се Самтинг. – Каква управа? - Ами не знам все още. Президент? Министър-председател? Ти ще кажеш. - Казва ти – НЕ! Стига глупости! Първо – никой няма да те пусне там. Второ – безсмислено е. - Защо да не ме пуснат? В краен случай ще използвам някои от органите си и ще вляза. Искам да видя как е. Видях мол, продавачки, сега искам да видя министерство и министър и ще съм довлна от посещението си. - Нямаш право да използваш по този начин тук органите си! – гласът на Самтинг премина във фалцет. - Това е насилие. Нали знаеш – вмешателство в свободната воля и дрън-дрън! Не ти позволявам! - Аз обаче ще пробвам! – натъртих аз с тон, нетърпящ възражение. Запътих се към министерския съвет. На няколко места се опитваха да ме спрат – като се започне от главния вход и се мине през няколко други портали. Първоначално мислех да действам като Остап Бендер в „Златния телец” и да се представям като много близка на някоя изявена личност, а на въпроса: по какъв проблем идвате при министър-председателя, аз да кажа: „По личен!”, но реших, че в това време и на това място този похват няма да сработи. Не че не можех да подам заявление-молба за среща с него – можех - но това щеше да стане след доста време на тази плоскост на измеренията, а аз, както казах и на продавачките, не мислех да се явявам тук по-рано от след сто години. Затова пуснах в ход тежката артилерия – органа, който замъгляваше съзнанието на съответния човек и ме правеше невидима за него. Така се добрах до кабинета на премиера. Той ме посрещна приветливо и с радост. Все едно бяхме стари приятели, които не са се виждали от десет - петнадесет години. Това ме изненада приятно. След кратко въведение и общи приказки за времето и политическата обстановка в Близкия изток, премиерът реши да ме попита: - Та по какъв въпрос казахте, че сте имали насрочена среща с мене? Тук е мястото да вметна, че при него не се наложи да пускам в действие замъгляващите си органи, той наистина ми повярва, че имам среща с него, насрочена отпреди седем месеца. Това между другото. - Господин Премиер, - отговорих, – искам да се внесе закон за защите правата на динозаврите! - ?!?...Откъде ви хрумна за точно такъв закон? - Ами... Аз съм динозавър! Премиерът придоби разбиращо изражение и се запъти към бутона на охраната, мислеше си: „Офф, поредната добре изглеждаща луда! Ще им дърпам ушите на тия от пропуска! Ама хич не могат да отсеят нормални от луди хора!” Но преди да натисне копчето, аз приех пред него истинския си вид. Министър-председателят се сгромоляса на фотьойла си и започна да възпроизвежда стандартното преглъщане, което ти пречи да издаваш членоразделни звуци. За да го избавя от това недоумение, ако можех така да нарека състоянието му, казах: - Сега вярвата ле, т.е. виждате ли, че съм динозавър и разбирате ли защо искам незабвно да се внесе за разглеждане гореупоменатия закон? - Да, виждам, разбира се! Веднага ще го внесем! Ето, напишете всичко каквото искате, всичко трябва да е в писмен вид, за да мога аз да го придвижа по каналния ред – премиерът не можеше да млъкне. Сякаш моментното нечленоразделие се беше превърнало във взивоподобна логорея. – Пишете, пишете! И аз седнах и написах всичко, каквото трябваше. През цялото време бях под собствената си форма – на жизнерадостна многотонна динозавърка. След това приключих, и започнахме ритуала по раздялата. Защото осъзнавах, че не мога да седя до безкрай на тази аудиенция – или работна среща с гражданин – все пак дори един динозавър има чувство за такт и разбира, че министър-председателят е зает човек. Разделихме се и аз излязох, уставно приемайки предишната си форма на блондинка от човешкия род. Когато вече бях извън минитерския съвет, реших да пусна в действие моя телепатичен орган, името му е Пат. Какво беше моето учудване и най-вече разочарование, когато разбрах, че премиерът е решил, че снощи е прекалил с приема на някои вещесва – например алкохол /а съвсем не беше така!/ и затова тази прекрасна блондинка му се е привидяла като динозавър. Ето една от неговите мисли: - О не! Явно съм много преуморен! На какво прилича това! Да виждам красивите жени като динозаври! Никога преди не ми се е случвало! Ще трябва да взема мерки! Първоначално се отчаях. Защото видях, че тук, на тази плоскост от Сътворението, независимо дали си продавачка или министър-председател – еднакво не можеш да видиш или чуеш истината, дори да ти я казват/показват пряко. След това се задълбах в мисли и си казах: Но как управата може изобщо да управлява, като не може да види съвсем простички истини и да вземе мерки. Бях чувала, че хората имат поговорка „богатият на бедния не вярва”, но не мислех, че е вярна. Сега видях нагледно, че е така. Обаче след отчаянието реших, че не е време за него и че ще е добре да предприема мерки за промяна на нещата /за ужас на Самтинг и Пат/. Тия дни отпочвам!

Нагоре