КОГАТО СТУД ПОПАРИ ДЪРВЕСАТА…

Студът попарва и изгаря всичко,

и вятърът е вече по-студен,

студено,  Слънцето над мен наднича,

а студ горещ обхваща ме и мен…

Тогава се обръщам към Гората,

Към Мъдростта, що в клони се таи,

И пускам през очите

Цветовете на листата,

И чувам думи,

Безсловесни, но Добри.

Гората ми разказва за Безкрая,

За Пролетта и Зимния Застой,

За Китните цъфтежи в месец Мая,

За Мартенски Енергии,

За Августовски зной.

Защо ме е обзела тази горест -  

Една тъга, без видима причина,

Защо тъжа по минали сезони,

По минали Лета, нивга не бѝли?

- Недей тъжи!  - напява ми  Гората.

Листата падат и не се завръщат…

- Да, идва Зима, ала не случайно

Във Слънце съм облечена!

А ти се мръщиш!

- Огрей Душата с цветовете на листата,

И нека осветят я и затоплят,

И нека Слънце заблести в косата,

И запази тез цветове,

И стига вопли!

…

Така във цвят говори ми Гората,

И някак подсъзнателно усещам,

Че Тя се весели, че Зима чака,

Затуй облича слънчевите дрешки.

…

Автор: Соня Петрова – Аеиа

...

www.tretooko.com


...



...