Бюрото на Мезобузонски бе разположено в средата на помещението, оградено от кръгово разположени, дебели колони, пет на брой, които представляваха всъщност носещата конструкция на голямото помещение. Кръгът, сключен между колоните, бе с диаметър 5,5 метра, а при по-внимателно вглеждане, гледащият би могъл да види, че колонадата, освен кръг, обрисува и върховете на точен пентаграм, всеки един от които - насочен към бюро на помощник. С една уговорка - случаен гледащ не би могъл току-така да види колонния пентаграм, защото такъв никога не влизаше в това помещение. Дори секретарката имаше отделен кабинет, а за посетителите също бе предвидена приемна. Квадратът с колоните бе работното помещение на офиса и в него можеха да влизат само архитектът, помощниците, секретарката, един-двама доверени компютърни специалисти и чистачът. На всяка от колоните имаше окачени плоски монитори, различни по големина и гледащи към центъра, т.е. към архитекта и бюрото му. Най-големият от мониторите беше на колоната, стояща точно срещу лицето на архитекта и в момента само той бе включен, като на екрана му отвреме-навреме се изобразяваха чертежи от проекта, по който работеше архитекта в този отрязък от денонощието.

Мезобузонски се бе вторачил в монитора на един от двата компютъра, разположени на огромното му бюро, и работеше усилено. До сутринта трябваше да приключи някои ключови неща, за да могат помощниците да ги довършат до края на деня.

...

Архитект Славей Мезобузонски, изкусен и много преуспял в кариерата си, не бе само архитект - беше и своеобразен маг, владеещ някои тайни, получени отчасти по наследство, отчасти от самостоятелни открития. Тези тайни му позволяваха да проектира сградите по особен начин - те ставаха акумулатори единствено на добрите земни и космически енергии от една страна, и бяха защитени от лошите влияния - от друга. По тая причина в офиса на архитекта се ползваха изключително и само програми, изработени специално за него от негов близък приятел-програмист - в стандартните програми просто не фигурираха параметрите, известни само на Мезобузонски и донякъде на учениците му. Да, петте помощника всъщност бяха и ученици на петдесетгодишния архитект. Той не криеше знанията и тайните си и държеше да ги предаде на определени хора, а този процес изискваше много години - както всяко сериозно обучение. Пак по същата причина Мезобузонски бе много търсен и получаваше постоянно големи поръчки - разбира се, повечето от клиентите не бяха наясно защо реално арх. Мезобузонски е толкова добър - възприемаха го просто като виртуозен, известен и наложен специалист в областта си. Имаше и още нещо – всред богатото инвеститорско народонаселение бе разпространено упоритото убеждение, че „сградите на Мезобузонски са винаги подчертано късметлийски”.

...

Архитектът продължаваше работата си. Точно в 1:37 часа местно време се случи нещо, което не се бе случвало никога. На екрана пред него изчезна чертежът и се появиха някакви цветни, движещи се геометрични фигури, отвреме-навреме преминаващи в обемни тела. Същите неща се появиха синхронно и на големия монитор на Колоната. Мезобузонски изпадна в особено състояние. „Някой е влязъл в системата! Но как! Абсолютно невъзможно!”.

Нито един от компютрите в „светая светих” не бе свързан с интернет. Освен това архитектът бе взел строги предохранителни мерки, осигуряващи пълната недостъпност на работните компютри от всякакви външни приемателно-предавателни устройства – по разбираеми причини много хора искаха да се доберат до тайните на архитекта, а това не бе безобидна работа.

Няколко секунди след появата на неочакваното предаване, Мезобузонски звънна на своя доверен приятел и съученик Данаил Компотджиев – знаеше, че като всеки компютърджия той също не спи в този момент. А и да спеше, това нямаше значение – двамата можеха да се търсят по всяко време. Всъщност Данаил бе този, който поддържаше компютрите, програмите, и бе направил непробиваемата защитна система.

- Какво става? – Компотджиев не дочака думите на Мезобузонски.

- Идвай бързо! Някой е влязъл в компютъра ми – или дявол знае къде!

- Невъзможно!... Идвам!

Докато чакаше спешното пристигане на Данаил, архитектът продължи да гледа танцуващите фигури-тела. Опита се да схване някакъв смисъл. Нищо не можеше да разбере. В главата му се блъскаха всякакви мисли и предположения. След няколко минутки цветните танцуващи фигури изчезнаха и на тяхно място се появиха голям брой, също танцуващи, кабалистични знаци – фонът бе с цветовете на дъгата. Архитектът зяпна – сега пък Кабала!?

”Кабалата” не се задържа дълго – екраните станаха бели и по средата им се изписа на български, с обикновени, черни букви, шрифт Ариел – „Астрологията не е това, което е!”

- Някой пикльо се подиграва с мен! Къде си, бе, Данаиле?!

...

Продължение: тук