Знаем, че когато човек пребивава на места, на които слънчевата светлина е намалена за по-продължителни периоди,

то той е по-податлив на депресии и този вид нарушения и заболявания се появяват по-често. Знаем също, че по тази причина някои хора се лекуват в солариуми и подобни, за да предизвикат благоприятна настройка на мозъчната медиация, чрез подаване на светлина към мозъка през очите (или през зрителните рецептори, ако използваме друга дума).

Реално, науката ни казва, че кислородът, който дишаме, и храната, която ядем, се произвеждат основно от растенията. А растенията се хранят със светлина – на планетата ни почти единствено и само растенията са способни да произвеждат различни вещества, използвайки пряко светлината като изходно вещество (фотосинтеза).

Погледнато от тази перспектива – можем да кажем и дори пряко да усетим, че фактически всичко живо на планетата се храни със светлина - от светлината, чрез светлината. И е така. Затова Слънцето, нашият основен източник на светлина, който ни я дава напълно безкористно, е било и продължава да бъде възприемано като бог…

Светлината е нещо мистериозно. Макар науката да твърди, че я е проучила в голяма степен и дори напълно, все пак тази Сила, това „явление“, продължава да крие още много тайни. В последно време има учени, които твърдят или предполагат, че в проявената вселена е възможно да има и по-висока скорост от тази на светлината. (Доскоро се считаше, че скоростта на светлината – приблизително 300 000 км/сек – е пределната скорост за вселената и че по-висока скорост нямало как да съществува). Като имаме предвид, че теоретично, ако човек се движи със скоростта на светлината, за него времето би спряло да тече/да съществува – то какво ли би се случило, ако един въображаем, физически проявен човек се движи със скорост, по-висока от тази на светлината? Възможно е да се случат с него неща, невъобразими засега, и непредставени дори от най-авангардните научни фантастики. Това – хиперпространства и прочие – би изглеждало наивно пред една предполагаема действителна реалност, обусловена от скорост, по-висока от светлинната.

В съвременността ни някак научната фантастика е започнала да се слива с действителността. Независимо, че повечето хора (пиша хора, защото е рисковано, пък и неуважително, да говоря общо за същества) все още пребивават и физически, и „духовно“ в чисто физическия свят – този твърд, проявен, физически свят всъщност си остава една илюзия. Защото всичко „реално“ и „физическо“ не е това, което е, и още по-малко е това, което изглежда. Свикнали сме да приемаме за даденост природата, обкръжението си, дори собственото си тяло – но нито тялото ни е наше „собствено“, нито то, нито околността ни са прости, дадени неща.


Те са чудеса!


Както често имам обичай да казвам – и най-ученият човек не може да създаде сам и от нищото дори един-единствен атом!!!

Светлината била хем частица, хем вълна. Вълново-корпускулярната теория. Т.е. фотоните могат да бъдат и едното, и другото, в зависимост от други фактори (наблюдател, или не-наблюдател например?). Или, светлината, съдържайки в себе си възможност за проява на двойственост, на дуалност, на разделение – е и единна. Съдържайки в себе си дуалността и възможността да бъде тя проявена в проявения свят, светлината си запазва правото и да бъде единна, да обедини двете противоположности в единно цяло. Затова, ако можем да се изразим така, художествено или фанстасмагорично – светлината е извън време-пространството, когато е единна, и е ВЪВ време-пространството, когато се разпада на частици. Друга дума за това „разпадане на частици“ е колапсиране – използвана от атомния физик Амит Госвами. Физиката твърди, че докато няма „наблюдател“ всяко нещо съществува в своята вероятност, в своите вероятностни вълни – но не и проявено. Дори и Слънцето! Дори и някоя огромна черна дупка! За да се прояви нещото, дори и то да е Слънцето – някой трябва да го погледне.  Погледът на Наблюдателя превръща „вероятностните вълни“ в „проявени частици“ – той прави един вид колапс – и това е наречено „колапсиране“.

Безбрежни са възможностите, които могат да бъдат проявени по този начин. И затова тази тема е практически безкрайна. От нея лесно можем да се прехвърлим върху „силата на мисълта“ –един от основните рефрени в Йога (условно и на шега казано „рефрен“ – това е едно необятно учение, едно, бих казала, неземно, свръхземно и свръхкосмическо Познание), но тук ще се огранича само със споменаването на детските приказки. И от тях – този вид, в който царят поставя на юнака да реши една загадка:

КОЕ Е НАЙ-БЪРЗОТО НА СВЕТА?

Конкурентите на приказния Юнак, винаги важни и считащи  се за  „по-по-най“ от него, дават глупави и напълно неверни отговори – от вида на „най-бързото нещо на света е моят най-скъп жребец“ и т.н.  Само нашият юнак, който също не знае верния отговор, но почти винаги е успял предварително да се свърже с някоя мъдра, вълшебна и всезнаеща женска същност, която му казва всички отговори, отговаря:

НАЙ-БЪРЗОТО НЕЩО НА СВЕТА Е МИСЪЛТА!

Да, възможно е да направим аналог в съвремието – и да кажем, че

МИСЪЛТА И СВЕТЛИНАТА СА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО.

Природата на мисълта и на светлината е една – казано по друг начин.

Но защо като погледнеш нещо, ти му влияеш? Защо твоят поглед, твоят „акт на наблюдение“ предизвиква промени в природата на светлината – и от „вълна“ я превръща в „частица“?