Или – за един много забавен парадокс, който аз наричам „Парадокс на сериозния реалист“.

На реалиста, радетел за не-положително мислене.

Но преди да пристъпя към него, няколко думи за т.нар. „положително мислене“. Който е чел други публикации в сайта, и особено йогийските текстове на Шивананда и другите Учители – знае, че положителното мислене не е създадено от новите езотерични тенденции, не е измислено от Ню Ейдж, нито от новите съвременни бест-селърни гурута. Положителното мислене е старо, колкото е стар самият Ум. Колкото е старо Съзнанието. Но най-важното е – че дори в съвремието ни има много хора, които изобщо не разбират механизма на положителното мислене и продължават да разпространяват  напълно грешната представа , че: видите ли, положително мислещите са коне с капаци и щрауси, заровили главите си в пясъка, които изобщо не отчитат „реалността“ и живеят в розови, измислени светове. Както и друг път съм писала – тази заблуждаваща представа също е насадена от някого, с цел – вероятно от медии, обслужващи структури, които нямат интерес от хора, владеещи своите мисли и ум, и най-вече – ползващи ги.

И да пристъпим  към парадокса. За себе си го наричам така, защото това явление ми се струва доста парадоксално. За други може да не изглежда като парадокс, но, както и да го наречем, определено е едно смешно и абсурдно явление. (Може да се каже, че в случая правя Reductio ad absurdum по отношение на реалистичното отразяване на "обективната" реалност).

Всъщност, това явление – ами то не съществува! Не се шокирайте!

Реално, свещените мъдри текстове твърдят, че съществува само Бог, или само Абсолюта. Всичко останало било Негова Игра. Мая... Т.е. може да се каже, че имаме право да твърдим, че нищо не съществува. Дори това, че твърдим, не съществува. Така че – няма място за разочарования, шокове и неприятни емоции!

И така, ето го това несъщестуващо явление, този несъществуващ театър, разигран от един татко-реалист и неговия 3-годишен син.

Вървят си татко и син в парка, разхождат се. Детето се затичва и пада. Започва да плаче. Таткото, с присъщия си бащински усет, усетил и видял, че на юнака нищо му няма – какво прави? Какви действия предприема?

Нашият татко е реалист и се придържа строго към конкретната „реалност“. Той не си фантазира и не може да нарече черното бяло.

И таткото казва на сина си:

- Ти си паднал!

Вижда се – думите на този добър баща са напълно реални и напълно реалистично отразяват обективната реалност.

Синът, обаче, продължава да плаче и не става.

Таткото отново, този път – с още един реалистичен елемент:

- Ти си паднал и плачеш. Ти си паднал и не ставаш. Ти си паднал и си стоиш паднал. Ти си паднал и плачеш.

Детето продължава да стои паднало (това не е ли някакъв вид оксиморон?), стои си паднало и си реве.

...

Край на първо действие, втора сцена.

...

Излизаме в антракт и май ще си спестим следващите действия и сцени. И ще се задоволим само с леко обсъждане и клюкарстване върху пиесата.

Клюкарстват Зрител1 и Зрител2, за краткост ще ги изписваме З1 и З2. То излиза като числа – но да се чете Зъ-1 и Зъ-2.

31: Добре, де, много тъпо! Не можа ли тоя баща да каже на детето да става?!

32: Абе, той може, ама нали е реалист – как ще изговори нещо, което не се е случило?! Ти да не искаш да насади на детето лъжлива и илюзорна представа за реалността?!



...


Продължението: ТУК

...