Откъс от книгата „Утрото на магьосниците“ на Луи Повел и Жак Бержие.

Авторите цитират един външен източник – доклад, изнесен от техникът и историкът Рене Алео  пред инженери от автомобилната промишленост.

„Ето в съкратен вид съдържанието на този доклад:

Какво остана от хилядите ръкописи в основаната от Птоломей Сотерий Александрийска библиотека, от незаменимите, завинаги изгубени документи, представляващи древната наука? Къде е разпиляна пепелта от 200 000-те трудове в Пергамската библиотека? Какво се случи с колекцията на Пизистрат в Атина, с библиотеката на Йерусалимския храм, с библиотеката към храма на бог Птах в Мемфис? Какви ли съкровища е имало в хилядите книги, изгорени през 212 г. пр.н.е. по заповед на император Цин Шъ Хуанди?

 Достиналите до нас древни книги наподобяват руини на огромен храм, от който са останали само купчина камъни. И въпреки това внимателното изучаване на отломките и надписите ни помага да изведем дълбоки истини – тях никой не може да свърже единствено с поразителната интуиция на древните.

Преди всичко, противно на битуващото мнение, рационалистическите методи не са изобретени от Декарт. Да видим какво пише той: „Търсещият истината трябва, доколкото е възможно, да се съмнява в нея.” Фразата е знаменита и се възприема като нещо неизричано преди. Но достатъчно е да отворим книга втора от „Метафизика” на Аристотел, за да попаднем на: „притежаващият знания трябва преди всичко да умее да се съмнява, тъй като съмнението на ума води към откриване на истината.” Може да се констатира, че Декарт заимства от Аристотел не само тази капитална фраза, но и голяма част от знаменитите правила за ръководене на разума, правила, лежащи в основата на експерименталния метод. Това във всеки случай доказва, че Декарт е чел Аристотел, което съвременните картезианци нерядко премълчават. Те могат да установят, че някой е казал: „Ако греша, заключавам, че съществувам, защото само който не съществува не греши, а благодарение на усещането, че греша, чувствам, че съществувам.” Уви, това не са думи на Декарт, а на Свети Августин.

 Що се отнася до необходимия на наблюдателя скептицизъм, едва ли бихме могли да стигнем по-далеч от Демокрит, който признава за действителен единствено опита, на който лично е присъствал и който е засвидетелствал с печата на своя пръстен.

Струва ми се, че приведеното дотук е много далеч от приписваната на древните наивност. Вие вероятно ще ми кажете, че античните философи притежават върховен гений в областта на познанието, но какво ли значимо са знаели в научен план?

 Противно на онова, което може да се прочете в съвременните популярни издания, атомните теории не са нито измислени, нито формулирани от Демокрит, Левкип и Епикур. Секст Емпирик съобщава, че Демокрит ги получава в наследство – заимствал ги от Моше Финикиеца, който – много е важно да се отбележи това – заявил, че атомът е делим.

 Забележете, че най-древната теория се оказва по-точна от теорията на Демокрит и на гръцките атомисти, за които атомът е неделим. (бел. Аеиа – „атом“ от старогр. – неделим, неразцепяем). Вероятно в този случай става дума за объркване на архаичното познание, което започва да става все по-непонятно, а не за оригинално откритие. Огромно е учудването ни и в космологичен план – като отчитаме, че не съществуват телескопи – от обстоятелството, че колкото по-древни са астрономическите данни, толкова са и по-точни! Например, що се отнася до Млечния път, Талес и Анаксимен смятат, че той се състои от звезди, всяка от които е отделен свят, съдържащ слънце и планети, а тези светове са разположени в огромния Космос. При Лукреций констатираме знания за еднообразието на падането на телата във вакуум и за концепцията за безкрайното пространство, изпълнено с безкрайно количество светове. Започвайки с обяснения за теглото, Плутарх открива причината за него във взаимното притегляне между всички тела и обяснява, че именно затова Земята привлича към себе си всички земни тела, тъй както Слънцето и Луната привличат към своя център всички свързани с тях тела и силата на привличането ги удържа в своята сфера.